Моят избелял сборник от разкази

Бях пускала разказчетата си и преди,пускам ги отново

Не,че наистина тетрадката ми е избеляла от старост...аз дори не съм ги писала в тетрадка,мързеше ме
Но заповядайте-хващайте първият разказ и четете-и не збаравяйтее!!!Чакам коменти

Една загуба в гората

Бе нощ.Но не бе нощ като всички останали.В една обикновена вечер всяко семейство е по своите работи.Майката бърза да приготви вечерята,бащата довършва и последните записки относно работата си,сина и дъщерята спорят разгорещено коя е тяхната чиния,а малкото дете се старае да подреди масата на вкус.Това прави едно семейство в една обикновена нощ.И все пак не бе така.
Из малка улица,близо до Тъмната гора в Лондон се бяха строили цяла дузина полицейски коли,а хората,минаващи покрай тях се чудеха какво става.
-Откри ли нещо?-попита един полицай,обръщайки се към колежката си,която само поклати глава.
-Беанадеждно е,Ерик,няма да я открием.-каза тя тихо,за да не я чуе някой.
-Не губи надежда,Мейлин,все още не!-извика полицаят Ерик.
Към полицаят и полицайката се приближи едно високо и слабо момче,което имаше черна коса и сини очи,проблясващи на тъмнината.
-Е!-каза той в очакване.-Открихте ли я.
Към него се приближи момиче,чиято черна дълга коса се развяваше от вятъра.От очите и се стичаха сълзи и затова не можеше да се определи цветът им.Озадачени,полицаите обясниха ясно на брата и сестрата какква е ситуацията.Момичето,което се казваше Беки и която бе на четиринадесет години се разплака още повече,чувайки думите на полицая.Брат и,чернокосият Джонатан я прегърна през раменете и каза:
-Успокой се,Беки,всичко ще бъде наред.
-Аз съм виновна!-извика Беки.Очите и се зачервиха,а сълзите се застиаха по лицето и,вледенявайки се от студа.-Ако я бях наблюдавала това нямаше да се случи!Не биваше да излизам да хвърля боклука и да я оставя сама!
-Вината не е само твоя.И на мен ми бе кзано да я гледам,а аз не го направих.-взе да я успокоява Джонатан.
Гледайки ги,полицайката на име Мейлин въздъхна.За да наруши мълчанието,полицаят Ерик попита:
-Съобщихте ли на родителите си?Кога ще дойдат?
-Не...не сме им казали.-каза след кратко колебание Джонатан.
-Тогава ще им се обадим още се!-каза полицаят и вдигна телефона си,търсейки номер.
-Не!-извика Беки.-Не може ли...не може ли да почакаме малко!
-Нямаме нито миг за губене на разположение.-поклати глава полицаят и натисна зелената слушалка,долепяйки мобилния телефон до ухото си.След секунди се чу първият звън.Беки си припомни ужасяващия спомен и раменете и се разтресоха от плач.
********
Всекидневната на сем.Стивънсън бе затоплена от камината.В стаята се чуваше само пукота на пръчките,догарящи в нея.Едно чернокосо момиченце наблюдаваше как снегът навън вали,долепило носле до леденото стъкло на прозореца,по което имаше малки снежинки в различни форми,сякаш намазани с мармалад и залепени за него.
-Крис,излизам да изхвърля боклука!-обади се някой зад гърба на момиченцето.Малката отлепи носле от стъклото с нежелание и впери пъстрите си очички в по-голямата си сестра Беки.
-Добре.-отговори и.-Но нсе се бави.Не обичам да оставам сама.
-Няма,спокойно.-усмихна и се сестра и.-Пък и батко ти Джонатан е тук.
Крис се усмихна.Тя предпочете да спести на сестра си подробността,че брат и спи дълбоко в стаята си и не му пука дали Крис ще остане сама или не.
Беки излезе от къщата,затваряйки входната врата след себе си.
(от тук нататък Беки хвърла боклука и не знае за действията на сестра си)
Крис засия.Най-после щеше да изпълни плана си.Тя бързо облече пуловера,якето и дъждобрана си и обу непромокаемите си ботушки.Слагайки ръка на бравата на входната врата,тя се поколеба.Все пак това,което извършваше в момента бе нещо като бягство,а Крис бе получила на добро възпитание.И все пак та сви рамене.Не тя,а батко и и кака и щяха да го отнесат,задето бяха имали некадърността да я оставят така.Отвори вратата и илезе навън.Снежинките веднага се заиграха с нея и след малко малката вече не приличашв на детето Кристин Стивънсън,а снежен човек.Погледът и се насочи към гората.Гората,кояот бе наречеба Тъмната гора,и в която разтяха само дъбови и букво и дървета на по векове.Внезапно и хрумна енда налудничава идея.Отново се разколеба,но все пак пристъпи няколко стъпки и са решителни крачки влезе в гората.
**********
Силен писък огласи къщата на семейство Стивънсън.Писък на ууплаха...отчаяние...
Джонатан Томпсън подскочи в леглото си и се изтърси на пода,повличайки след себс си възглавницата,чаршафа и одеялото си.
-По дяволите!-намръши се той и понечи да стане.Попречи му нощната лампа,която падна с тъп трясък върху главата му.Плюейки кабела и,Джонатан я остави на мястото и и затърси из кочината върху нощното му шкафче.След дълго търсене,той се намъщи и извади от второто шкафче очилата си с кръгли рамки.Той облече пуловера си и обу чехлуте си,след което заслиза по стлбите по възможно най-бързият начин.Долу,на входната врата стоеше пребледнялата Беки,която обхождаше с поглед холът.Диваните в него бяха побелели отснежинките,влетели вътре.
-Какво да му се не види стават тук,Беки?!Защшо крещиш?!Къде е...
Но Дожнатан млъкна,разбрал причината за писъка на сестра му.Това,което трябваше да бъде вътре,всъщност не бе вътре.Тук всичко бе на мястото си.Липсвваше само едно малко осемгодишно момиченце с черна коса и пъстри очи.Също така лиспвха и ботушките и якето и,както и пуловера,който малката бе захвърлила,тъй камината я топлеше достатъчно.
-...Крис?-довърши изречението си чернокосото момче.
Брата и сестрата бързо се разбързаха.Джонатан погледна под и зад диваните,а Беки в тъмните ъгълчета и изобщо двамата тийнейджъра проверяваха нявсякъде,където имаше достатъчно място за скривалище на едно дете.Те се оглеждаха за черни космъчета,или за проблясък на пъстри детски очички,изпълнение с насмешка.
Половин час по-късно Джонатан и Беки бяха принудени да признаят,че Крис сигурно е излязла навън.
-Трябва да се обадим на поли...
За втори път днес Беки изпищя ужасено,сочейки навън.Джонатан погледна и усети как стомахът му се преобръща-на двора на семейство Стивънсън имаше сняг,а в него ясно се виждаха малки стъпки на дете,които водеха към...
-Гората!-извика стреснат Джонатан!-Крис е отишла...в гората?!Това е незъзможно,нея е страх да ходи там,още по-малко сама.Дори я нарича тъмната гора и...
-И все пак и беше интересно!-напомни Беки през сълзи.Джонатан бързо грабна телефона,обаждайки се на полицията.След малко Беки чу треперщият му глас,нон не го слушаше.Замисли се как ли биха реагирали родителите и,ако разберат,че малкото им,палаво момиченце,което никой не можеше да мрази е безследно изчезнало в гората и то през ннощта.
*********
Пристиганнето на нова,съсвем позната,ярко-червена кола-джип откъсна Беки от мислите и карайки я със страх да се пита наум как ли ще реаират родителите и и какво наказание ще и лепнат.
-Беки!-ивика г-жа Томпсън и прегърна голямата си дъщеря.Прегръдка,кояот според Беки бе незаслужена.-Какво стана?Какво правихте?Знаете ли къде е?Колко часа бе,когато тя...-г-жа Стивънсън се поколеба,не искаше да изрича думата "избягала" ,понеже не искаше да повярва,че такова малко ангелче би могло да извърши нещо толкова ужасно и то напълно съзнателно-...изчезна?-не спираше с въпросите си майка и,но Беки не каза нищо.
-Аз съм виновна.Единственото,което знам е,че тя изчезна към 5 часа следобед,но ви телефонирахме чак сега,защото се страхувах как ще реагирате.Тя е в гората.
-Тя е...в гората?-уплаши се г-жа Стивънсън.-Но как...защо?
-Никой не знае нито как,нито защо.-отвърна Джонатан,който се бе приближил незабележимо до майка си,баща си и сестра си.-Само Крис може да отгвори на тези въпроси.
-Тогава да започваме търсенето!-възйкикна г-н САтивънсън и се запъти с решителна крачка към гората с фенер в ръка,последван от съпругата си,сина си и голямата си дъщеря.
*****************
Крис вървеше през гората и гледаше насам-натам.Започваше дасе стъмнява,а родителите и все още не бяха дошли.Шегата и вече не и се струваше толкова забавна.
-Ехо...-извика тя.-Мамо,тате?
Крис се затича,но спря.Не знаеше в коя посока да върви.Гората бе по-голяма отколкото бе очаквала.Сълзи се застичаха по лицето и,а задуха силен вятър,който я стресна още повече.
-Шегувах се,не исках да ви уплаша!-извика Крис.-Не се крийте,моля ви!Страх ме е!
Малкото момиченце затрепера от студ.Бе в гората...и то сама.В небето блесна първата светкавица,последвана от гърмът.Крис изпищя и падна на пода.
-Мамо...мамичко...къде си?-извика Крис.-Помогни ми,не искам да съм сама!
Нямаше кой да и помогне...бе сама...
Силен вой накара Крис да замръзне на място и да се обърне.Огромен сиво-черен вълк и се зъбеше,а очите му бяха присвити...и гладни...
Крис изпищя отново.Напълно забравила какво баща и и бе казвал за вълците,тя се затича през гората.Вълкът тръгна подире и.Малкото момиченце тичаше през храсти и клони на дървета...тичаше,докато шалът и не се заплете в тънък клон,а тя не се спъна в голям клон.Вълкът я достигна и я погледна злорадо.Той вдигна глава и зави страховито.След това се наведе към Крис и оголи зъби.
-Не!-извика Крис и закри ръцете си с ръце.-Остави ме,моля те...не ме наранявай!
Но кой ли слушаше?Кога изобщо вълк бе послушал своята жертва?Иззад вълкът надойде цяла тълпа негови събратя.Крис плачеше с глас.Вече нямаше кой да я спаси...и тя съжаляваше,че бе влязла в гората,пренебрегвайки заръките на родителите си,Джонатан и Беки...
Вълкът захапа врата и...застичаха се струйки кръв...а Крис изпадна в безсъзнание...
Вълкът изрева недоволно и изостави жертвата си.Той сезатича и се скри в хралупи,защото се задаваше буря.А телцето на Крис остана там...малкото момиченце гъбеше кръв...
Крис може би щеше а оживее,ако я бяха открили навреме...но дървто сложи край на всичко...
Силна светкавица порази дървото,отраснало точно до главата на Крис.
Самото дърво се расзцепи,заклати се и най-безпощадно се срути върху Крис.Малкото и сърчице спря да бие...тялото и стана ледено,а очите и се отвориха,неспособни да видят множествто светкавици...
Валеше и гърмеше сякаш с часове и най-накрая всичко приключи и на небето се появиха множеството звезди и луната,които огряха нежното,прекършено телце на Крис Стивънсън...
********
-КРИС!КРИС,КЪДЕ СИ!-крещеше г-ца Стивънсън,готова да се разплаче.
Малко по-надалеч от нея стоеше полицай Джордж Уошигтън и проверяваше с фенерчето си.Погледът му попадна на нещо интересно...детско пъстро шалче.Заинтересован,полицай Уошингтън заогледа пътя пред шалчето.Усмихваше се-скоро щяха да открият детето.
Усмивката му замръзна,когато забеляза огромното покушено дърво и подобието на малко телце изпод него.Той извади радио-станцията от джоба си и каза:
-Шериф Хоуп,открих детето...била е убита от дървото...какво да кажа на родителите?
-Покажи им тялото...постарайте се да измъкнете тялото и...не можем да направим повече...след това се върни в полицията!
-Да,г-жо!-каза полицаят Джордж.
Той е обърна и замръзна на място.Никога не бе виждал нещо толкова тъжно и същесвременно красиво лице като това на Беки Стивънсън.Очите и бяха изпълнени със сълзи.Бе чула разговорът между полицаят и шериф Хоуп.БЕ видяла и тялото на сестричката си.Но я бе страх да каже на родителите си...толкова толкова много вина относо смъртта на малкото момиченце...
-Мамо!-каза тя с разтреперан глас.-Мамо,ела..Крис...
-Открихте ли я?Къде...
Г-а Стивънсън изпищя и закри устата и с ръце.ОЧите и се испълниха със сълзи и тя падна на калната земя.
-Момиченцето ми...малкото ми съкровище!-викаше тя.
Г-н Стивънсън,забелязал жена си,бе отишъл да види какво става,но просто замръзна на мястото си,щом достигна мятсото,където бе г-ца Стивънсън.
-Защо...защо стана така...защо не мен!-плачеше г-ца Стивънсън.
Току-що дошлият Джонатан и г-н Стивънсън също плачеха,забелязали дървото.
-Защо ми я отне?-крещеше г-ца Стивънсън в мъката си,обърнал се към небето.-Защо ми я отне?
Г-ца Стивънсън отново падна на земята и се разпрепера.Г_н Стивъсън я вдигна на ръце и се запъти към къщата си..не можеше да гледа повече...Беки и Джонатан го последваха.
А на небето току що се появи малка звездичка,сияща по-силно от всички останали...бляскайки,тя сякаш отправи поглед към тъжното семейство...тази звезда гря цяла нощ...и до днес,тя грее всяка нощ...най-ярко...изгрява най-рано и си отива най-късно...малката звезда,кръстена Зорница,в памет на малката Крис Стивънсън,която бе винаги засмяна,до края на нейният къс живот...

Реших д аизбрзам и да пусна всичките на веднъж-ето ви и вторият разказ,който само по себе си ме направи изсвестна като пишеща разкази в старият форум-именно защото беше най-първоят ми сполоучлив

Душа в кутията

Едно болно момченце лежеше в леглото,нетърпеливо да чуе приказката за лека нощ.
-Хайде дядо!-провикна се детето.-Нямам търпение да чуя една от твоите вълшебни приказки.
Дядо Васил погледна замислено малкият Иван,който бе толкова развълнуван.Усмихна се-неговият внук бе единственият,който не смяташе,че историите му са глупости и вярваше в тях.
-За коя история би искал да чуеш,момчето ми?За приключенията на малкият ?Или за мишлето от дупката в стената?А защо не и за странникът,който направил дворец от шоколад?
-Не дядо!-извика момченцето рзвълнувано.-Искам нова приказка,приказка без вълшебства,която е истинска!
-Нима някога съм ти разказвал приказка,която не е истинска?-попита дядото със закачлив тон.
-Разказвал си ми разбира се,но този път искам да е по-специална приказка!
-По-специална приказка!-възкликна дядо Васил.-По какъв случай.
-Никакъв,просто така.-отвърна Иван.
Дясо Васил седна на леглото на момчето си и зави с деялото,карайки го да легне в очакване.След няколко кратки мига,тойзапочна:
-Ти,мило мое момче занеш,че във всеки човек съществува душа-душа,без която не можем да живеем.Душа,която ни помага да чувстваме едно то най-прекрасните неща-любовта!Душата не може да се измери в килограми.Тя е вътре в нас.
-И аз ли имам душа,дядо?-попита малкото момченце въодошевено.
-Разбира е.-отвърна дядо Васил.-Както ти казах,всеки човек има.Тя е скрита ето тук.-И дядото докосна със старат си,сбръчкана ръка мястото,където тоуптеше сърчицето на неговият любим внук.
-А кога тази душа си отива от тялото?!-попита отново момченцето.
Усмивката и погледа на дядо Васил помръкнаха.Той въздъхна и отвърна на Иван:
-Когато човек умре,Иване,когато чвек умре...
След кратко колебание той продължи:
-Когато и последните пламъчета в очите на човека го напуснат завинги,когато сърцето ти спре да тупти.
-Страх ме е да умра!-прошепна Иван.
-Не се тревожи,миличък.Ние не трябва да се страхуваме от смъртта.Животът е нещо много по-скъпо отколкото смъртта,и когато тя дойде да ни прибере,ние ще реябва да я последваме,без да се съпроитвляваме.
-Как изглежда смъртта,дядо?
Дядо Васил се поколеба.
-Смъртта...тя е нещо,което всеки очаква,било то със страх или с очакване,Но смъртта си няма тяло,няма и душа.Тя не може да чувства нищо-нито омраза,нито състрадание,нито дори любов.
-Тогава как разбираш кога смъртта е дошла,за да те прибере,щом не я виждаш дядо?
Дядо Васил се позамисли.Той знаеше,че предава ценен урок на внука си и трябваше да подбира думите си внимателно.
-Тя сама идва при нас.-каза най-накрая той.
-А сега искам приказка дядо.
Дядото въздъхна и продължи разказа си:
-Както знаеш,тук,в тази стая се намира една голя кутия,кутия,в която не слагам нищо.Там е работата,че колкото и да искам,не мога да изхвърля тази кутия.Погледни я Иване,виж колко е стара и пркъсана,но въпреки всичко аз я обичам,защото тя е част от детството ми.Когато бях малък си измислих малка историйка,която впоследествиесе превърна в една невиннна,детинска измишльотина за всички,освен за мен.Единствено майка ми и баща ми знаят за това,както и твоята починала баба и майка ти.Но те смятата това,както вече ти обясних за измишльотина,И това ме нарани,затова не съм казал на никой друг на тази тайна,но мисля,че ти би ми повярвал.Според моята история в кутията се крие душа,която иска да излезе на свобода,но не може.Години наред се опитвах да я пусна на свобода,но страахът,че вътре няма да има нищо,и че фантазията ми ще бъде разбита ме подтикваше да оставям кутията затворена.Затова ти разказвам всичко това,за да ми помогнеш да преодолея детинският си и по-скоро смешен за моята възраст страх,който в последствие се превърна в любопитство и прерасна в птайна-добре прикрита мечта.
старецът млъкна.Момченцето се загледа в кафевите му очи.
-Аз не мисля,че лъжеш,дядо,нито пък,че си измисляш.Аз вярвам,че в кутияата наистина има душа.Дори може да кръстим тази твоя измислица "Душа в кутията".
Дядото засия.Значи все пак все се бе намерил някой,който да му повярва.Старецът се запита дали след няколко години момчето му,който тогава щеше да бъде тийнейджър,все още ще му вярва.Малкото момченце гледа дълго прз прозореца.След малко добави:
-Знаеш ли дядо,аз вече не се страхувам от смъртта.Не и след тази история,която ми разказа.И мисля,че знам чия е тази "Душа в кутията".
Детето легна на възглавницата,пое си дълбоко дъх и затвори очи.По едно време дядото се поразтревожи и проешапна:
-Иване?!
Иван не отговори.Дядото се пресена и хвана ръката му.Беше леденостудена.Осъзнал истината,дядото се разплака.той отиде до ъгъла,където беше кутията с душата,или по-точно нарерчена от внучето му-"Душа в кутията".старецът хвана капака и рязко го отвори с насълзени очи с думите:
-Това бе за теб,моето момченце-за да превърнем "Душа в кутията" в "Душа на свобода"!

Това е последният ми разказ...засега.Ако искате да напиша още един разказ-пишете в тая тема
Разказът е кратък,но нали затова е кратка болка

Един кратък миг на болка

Ето ме...тук...отнесена в спомени...стоя и те гледам...и си мисля колко близо си до мен и съощевременно колко далеч...тялото ти е тук,при мен...а душата е там,в небето...
...очите ти са затворени,но аз още ги помня...сини,изпълнени с блясък...жажда за живот...доказване...тези очи показваха толкова планове,които ти не изпълни...
...помня как постоянно говореше,че ще станеш капитан на кораб,щом завършиш университет...помня,как казваше,че тогава ще купиш голям кораб...помня,как каза,че ще ме вземеш със себе си,а вятърът ще вее косите ни и няма да има нищо по-приятно от нашата целувка...помня как каза,че там щяхме да прекараме "златние мигове" в живота си...помня...толкова много желания...а толкова малко време...и то не ти стигна...ти не изпълни нито едно от тези желания...
...ти предпочете да заминеш на почивка...на мотор...остави ме...не ме взе...искаше да отидеш сам...помолих те да останеш...но ти не пожела...не ме послуша...и сгреши...
помня колко щастлив беше там...колко много ми липсваше...колко много се тревожех...и имаше защо...
...ти не се завърна...не те целунах отново...не те прегърнах отново...глупавият ти мотор...той се развали...помня...не ми трябваше вестник,или нещо подобно...аз видях сама...
...видях усмивката ти...усмихнах се...но само след секунди изкрещях ужасено...видях как моторът загуби скорост...видях как ти,изгубил контрол над мотора и се блъсна в близките скали...нямаше каска,уви...тогава се бях затичала,молейки се да се случи чудо...но бе твърде късно...
...помня как сама бършех кръвта от лицето ти...помня как те целунах,страхувайки се да узная истината...помня как крещях и проклинах...помня колко много ме болеше...но най-много помня...онзи шум...шум вътре в мен...сърцето ми...то се пречупи на две...душата ти отлетя,отнасяйки едната половина...другата остана,но не задълго...
...ти бе мъртъв...знаех го...но болеше да го чуя от докторът...
...ето ме...тук...на гробището...около всички твои роднини...страхуваща се да плача,страхуваща се да говоря...всички знаят истината...знаят,че видях как умря...те мислят,че съм луда...но не затова се промених...
...промених се от ужаса,който изпитах,когато видях как ти се блъсна в скалите...полудях от страха,който изпитах,когато докоснах кръвта,течаща по тялото ти....и най-вече...промених се,заради половината частица сърце,която твоята душа отнесе там,в небето...
...още нещо,което ме отличава от останалите...всички са облечени в черно...в памет...но азне съм...
...помня колко обичаше онова бяло потниче над кръста с преплетени връзки...облякох...за теб...в памет...
...помня колко много обичаше лилавата поличка над коленете,която твърдеше,че ме правеше да изглеждам неустоима в твоите очи...облякох я...за теб...в памет...
...всички ме гледат учудено...облеклото ми е още една причина да не ме харесват...мислят,че само един смахнат ще се облече така...
...и сега е мой ред...пристъпих напред...носех рози..тези,които и двамата обичахме...розово-бели...поставям ги на гроба ти...сълзите не текат от очите ми...наплаках се достатъчно,когато ти умря пред очите ми...и сега се вглеждам в лицето ти..изглеждаш толкова красив,дори и мъртъв...кафевникаво-русата ти коса сякаш се вее...костюмът не ти отива...черният никога не ти бе отивал...а ръцете ти са скръстени...
...помня,че когато бях малка се страхувах най-вече от тези скръстени ръце...мъртвите скръстени ръце...страхувах се,че те ще ме грабнат и ще ме завлекат заедно със себе си към смъртта...
...твоето тяло не ме плаши...ковчегът ти е отворен...лицето ти е чисто...но аз все още я виждам...все още виждам кръвта,стичаща се по лицето ти...докосвам ръката ти...студена е...всичко в теб е студено...дори сърцето ти,вероятно нехаещо какво или коя съм аз...само душата ти ме помни...само тя все още пази спомена за мен...
...поставям шестте рози до останалите букети с цветя...те се смесват с останалите...но моят букет е най-важният за теб...никой не поднесе розово-бели рози...няма дори каквито и да било рози...никой не донесе...всички забравиха какво обичаш...освен мен...
...аз докосвам гърдите си с юмрук така,сякаш откъсвма сърцето си...и е така...аз давам половината сърце,която остана в мен на тялото ти...така то не само ще си спомни за мен...ще си спомни за целувките ми...за допира ми...за прегръдките ми...за външният вид...всичко...
...докосвам ръката ти...не усещам трепването,когато те докоснех...и така трябва да е...
...погалвам косата ти...за последно...отстъпвам назад...ковчегът вече е затворен...аз бях последната,казала си "Сбогом" с теб...
...но не е "Сбогом"...аз тичам...тичам до моста...свалям обувките си...качвам се на мостът...можех да почувствам с краката ми откакво бе направен...мрамор...студен е...кракатами бързо измъзват...но е все тази...вече не ми пука за нищо и никой...освен за теб...
...поглеждам надолу към синьо-зелената вода...тя е на поне 40 метра разстояние от мен...потрепвам...сигурно е студена...но не ми пука...както казах,вече не ми пука за нищо и никой...освен за теб...
...и скачам...мога да плувам добре...и скачам добре...знам как да отблъсна с краката си ида насоча ръцете си над главата ми надоу така,че да отида възможно най-дъблко в реката...дочувам викове зад себе си и някакви блъскания...колите се сблъкаха,от това,която видяха,а роднините ми крещят...но не ми пука...както казах,вече не ми пука за нищо и никой...освен за теб...
...усещам водата...както и очаквах...студена е...ледено-студена...усещам,че губя нормалната температура на тялото си...нуждая се от въздух...но не ми пука...както казах,вече не ми пука за нищо и никой...освен за теб...
...летя...детската ми мечта се сбъдна...летя към небето...и към него...летя право към топлата му прегръдка...

П.П:Фразата "но не ми пука...както казах,вече не ми пука за нищо и никой...освен за теб..." е повторена няколко пъти нарочно,такива бяха плановетеми.

Невинна

Няма да го направя отново!Няма да се влюбя отново!Никога!...никога...
Защо и трябваше отново да се влюби?Да преживее отново трепетните чувства...болката...ах,тази болка...
Имаше ли нещо по-убийствено от болката на едно разбито сърце?От копнежът по недостижимият любим?
Не и за нея...
Защо се беше превърнала в това?Защо бе станала толкова долна,че се влюбваше в първият срещан...само защото той можеше да и подари желаното?
Защо беше така?Само заради едно бебе?За това можеше да си хване първият срещнат на улицата!
Не беше така...
Обичаше го.Само него.Защо вечно тя да е нещастната?Защо винаги се намираше някой,който да я измести,накой,който да накара нейното "и заживели щастливи" да се изплъзне от ръцете и,след като го бе чакала години наред?
Спомняше си думите му...не те обичам...има друга...ще имаме дете...довиждане..
Думите бяха толкова малко,а причиниха такава болка..разчупиха сърцето и на толкова парченца...
-Скъпи мой...толкова съжалявам...-прошепна тя.
Повдигна го,насочи го,за малко да натисне спусъка....
Но не го направи.
Загледа се в него.Беше толкова красив... бели зъби,кафява коса,кафеви очи...висок...перфектен...щастлив.Беше прегърнал съпругата си,която беше в доста напреднала бременност.
Изведнъж той спря.ОБърна се с гръб към нея и тя го видя как той прегърна корема на жена си и започна да му говори.Обърна се.Сияеше от радост.
Очите и се замъглиха.Не можеше да го застреля.Изглеждаше толкова щастлив...беше проавлил животът и...тя можеше да провали неговият...но не искаше...нямаше да бъде толкова зла..
Загледа се впистолетът,който държеше в ръка.Струваше ли си да живее?Ето,стоеше на тази скала,облечена в черна като небето рокля,гледаща него,сега седнал на една пейка с жена си...гледаше и как гледат звездите,хванати за ръце...а после започнаха да говорят...о,така и се искаше да узнае за какво говорят!Едни бъдещи родителите биха могли даговорят за всичко:какво ще облича бебето,как ще се казва бебето,какъв пол искат да е бебето им,с какво ще се храни бебето,кога ще се роди бебето...
А също така можеха и да говорят за себе си.Кой знае.
Сълзите и се стекоха по носа и и паднаха на студеният камък,на който бе стъпила боса.
Изведнъж той се обърна.И я видя.
Тя го чу да крещи,но не бе това,което си помисли...
Насо пистолетът към главата си.
-Сбогом..обичам ви...
И натисна спусъкът.
Всяко нейно желание,всяка нейна мечта,всяка нейна емоция...всичко това изчезна за миг...беше убито още в зародиш,а ако имаше някакъв начин да се спаси дори след като бе убито,то тази надежда потъна в дълбините на океана...а бурното море отнесе тялото и надалеч...от брега....
Чувстваше толкоча болка...болка,която можеше само да се сранви с емоционалната...бяха толкова присъщи..и все пак толкова различни...емоционалната и физическата болка нямаха нищо общо...но само едно и пукаше...това беше краят...последната болка,която щеше да изпита през жалкият си,тъжен,безполезен живот.
Поредната вълна я захвърли по-надалеч и тя затвори очи...заспа...започвайки най-дългият сън в живота си.