Това си го чела...
Ако Бела не беше скочила...
Държах това малко момче в ръцете си, щастлива като никога до сега. Бирли Блек. Как някога съм могла да желая онзи кръвопиец? Той ме напусна. Остави ме сама, съкрушена от мъка. А Джейкъб ме намери, успокои ме, показа ми, че слънцето все пак грее и най-важното – научи ме пак да обичам. Но вече друг. Него. Джейкъб. Това име звънтеше в учите ми като музика. И сега, ние бяхме заедно създали нещо. Бирли. Нашето бебе. Поредното нещо, което не можех да имам с онази пиявица.
Той сложи горещите си устни първо върху моите, после върху челото на Бирли. Любовта сияеше от него. Усмихнах се. Сега нямаше да трябва да напускам никого, още по-малко Чарли. Не, сега нямаше никакви застрашаващи живота му вампири. И най-доброто – нямах нищо да крия. Година след заминаването на „семейството”, Джейкъб пак си стана нормален. И аз бях свободна. Защото всички, абсулютно всички одобряваха сватбата ми. Толкова гадната история – с кръвопийци, желаещи да изсмучат кръвта от вените ми – беше приключила с един щастлив край – Джейкъб, моето слънце.
ето друго...
Baby, come back!
Последните думи на песента оттекнаха с невероятна сила в сърцето ми. Вдигнах поглед, но не виждах нищо. Бях съкрушена. Ка той можеше...? Как беше посмял...? Преди по-малко от месец. Преди седмица, не, преди дни той беше мой. Аз бях същността на съществуването му. Но сега това беше Ренесме. Само и единствено Ренесме, моято собствена дъщеря. Тя го въртеше около пръстите си. А тя не беше само негова. Тя беше и моя. Моя дъщеря. Но не, още от първия си ден тя ми го отне. Отне ми баща си, Едуард, моята любов. Сега разбрах. Но беше вече късно. Джейкъб дори не би ме погледнал тъй като съм вампир. Той не можеше да ме търпи... такава. Не и като жалка пиявица. Не и като мръсна кръвопийка.
Идваше ми да прокълнавам всички – Едеуард, Рнесме... Но не можех. Въпреки волята си ги обичах. Но исках да ги мразя.
Чувствах нужда да видя някого. Когото и да е било. Но цялата къща беше като прокълната – всички се грижеха за Ренесме. Зам,естваха й майка й, която сега беше отритната. Заместваха й баща й, който сега беше влюбен в нея. Една – единствена душа ми беше останала. Розали. Тя ми беше враг, но това беше преди. След като и аз осъзнах проклятието, тя ме съжели. Тя ме сдържа да не се хвърля в огъня. Да, в името на някой друг, но все пак... тя единствена ми беше останала на този свят.
Втурнах се по стълбите. Вратата беше отворена, а вътре Розали ме очакваше с отворени обятия. Тя знаеше колко ме боли. Тя. Единствена. На целия свят.
- Виждам, че се мъчиш. Не можеш така да живееш. Направи го.
- Ако го направя, ще избягаш ли? Някъде другаде? Не искам това да те засегне.
- Ами Емет?
- Нима той не ти доказа, че единствената в неговия живот е Ренесме?
- Добре. Но само ако и ти...
- Ако искаш да съм щастлива, направи го сама. Не искам да се мъча цяло едно съществуване. Ще предизвикам Волтури.
- Не опетнявай името си. Аз ще го направя.
- Сигурна?
- Да.
И тя ме прегърна. Тя разбираше всичко. Тя знаеше, че не мога да съществувам така. А аз разбрах, че на този свят има само двама вампири със сърца. Едното беше разкъсано и утре щеше да бъде изгорено, а другото ненавиждаше всички тези пиявици. Никоя от нас никога нямаше да прости на „клана на Карлайл”. Знаех, че поне този път Джейкъб щеше да е с мен.
На следващия ден, в двора ме очакваше огън. Розали беше избягала, беше оставила само една бележка на Емет. Да я последва, ако все още я обича. Но аз знаех, че той вече я е прочел, но в момента е при дъщеря ми.
Единственото, което бях оставила аз беше едно обяснително писмо, което сигурно вече беше в пощенската кутия на Джейкъб. Аз не го молех за пощада. Аз го молех да се моли за Розали и да убие другите кръвопийци. Простих се с всички, които ми бяха останали и сигурно влязох в огъня, който щеше да ми донесе удовлетворение и спокойствие...
- Неси?! – чух зад гърба си гласа на Джейки. Обърнах се и го прегърнах. Много си го обичках.
- Да?!
- Не съм ти разказал всичко за куилетите – каза ми той с неговите големи и мили шоколадови очи.
- О, още ли има, Джейки?!?! – казах аз въдоушевено. Но изведнъж видях в очите му, че ще му е много трудно да ми каже. Обърна глава назад и чак сега забелязах мама.
- Джейкъб, трябва да й кажеш... – приближи се тя. – Все пак... нужно е да знае, какви са чуствата ти към нея.
Погледнах мама. Беше й трудно. Сякаш не искаше Джейки да има тези чуства към мен. Но защо? Той ми бе като брат! Или може би нещо повече... Чак сега осъзнах, че той никога не ме бе гледал както тати гледа леля Алис, никога като сестра. По-скоро както тати гледа мама, както чичо Джаз гледа леля Алис, както чичи Емет гледа леля Роуз, както дядо Карлайл гледа Есме, както...
-Чуй, Неси – прекъсна мислите ми Джейки. Обърнах се и го прегърнах. Бях само на няколко години, но вече изглеждах на девет или десет. Той ме погледна и тежко въздъхна. Толкова ме обичаше... – Куилетите „отпечатваме”. Т.е.... като те видях за пръв път те заобичах. По-силно отколкото съм обичал майка ти.
- Ти.... обичал си мама? – очите ми се напълниха със сълзи. Нима някога бе обичал някоя друга. Изведнъж се почуствах странно. Леля Алис никога не се бе сърдила на тати, че обича мама. Нима... нима не го обичах като брат, а като... нещо повече?
- Да, докато ти все още не беше родена. И, казвам ти, тогава не исках ти да се родиш. Защото.... знаеш историята на майка ти. Страхувах се да не умре – Джейки ме прегърна, после се замисли и ме вдигна на ръце. Обвих с ръце шията му и сложих главата си върху топлите му гърди. – Но щом те видях... просто имах чуството, че единствената причина да съществувам си ти. Знаех, че ако ти умреш, аз също умирам.
- А как си обичал мама? – попитах аз и забелязах, че потреперих, когато казах „обичал”. Не, със сигурност не ми харесваше факта, че е обичал някой друг. Дори и преди да се родя.
- Не занм. Не знам как мога да го кажа.
Чух смях зад гърба си и се обърнах. Тати!!!Погледнах за миг Джейки, но след това скочих и се хвърлих в обятията на моя любим тати.
- Какво – почти изръмжа Джейки. Погледнах го укорително и знаех, че веднага се е успокоил.
- Май че трябва да се успокоиш, м... – прехапа си езика тати. Не искаше да ме наранява, а знаеше, че ако обиди Джейки ще го направи.
- Какво има? – знаех, че му беше на езика да каже кръвопиецо или нещо подобно, от нещата, които явно са си говорили преди това. Не разбирах защо преди са били врагове.
Тати ме пусна и аз отидох при Джейки и положих ръката си върху лицето му. „Не искам да се карате. Обичам и двама ви!” помислих си аз. После рязко махнах ръката си. Нещо отвътре напъваше да му кажа, че него обичам повече. А това щеше да нарани тати. Много. А и аз не знаех кого обичах повече... Погледнах мама умолително и най-сетне се отпуснах. Сега можех да мисля каквото си искам. Знаех, че мама ми е приложила нейната странна сила. Обърнах се към тати.
Нееееееееее! Лицето му се беше изкривило нечовешки. Знаех какво е чул. Мама не беше успяла да ме защити навреме.
- Тати... – промърморих аз. Той отвърна глава. Очите ми се напълниха със сълзи. Кимнах към мама и излях всичко по мисловен път. Надявах се, че ще ме чуе.
Легнах си по молба на леля Роуз, но главата ми бучеше. Джейки вече спеше. Прехапах устни. Толкова го обичах. Но не исках това да наранява никого.
Най-накрая не се сдържах и тръгнах към стаята на мама и тати. Запуших си учите, тъй като Джейки ме бе помолил да го правя винаги, когато отивам при мама и тате през ноща. Почуках. И отпуших ушите си. Чух, че нещо се раздвижи и след миг чух мекия глас на мама, който ми каза да вляза.
И двамата лежаха. Защо? Знаех, че те нямаха нужда да седят, лежат или нещо подобно.
- Да, миличка?! – попита ме мама.
- Искам.... да се извиня на тати. Аз.... аз обичам Джейкъб, така е, но не мога да кажа кого обичам повече.
Мама потрепери, а лицето й се натъжи. Погледна тати, а той само кимна. Тя обърна поглед.
-Върви си! – чух разтреперения глас на някого, не можех да кажа точно на кого. – Отиди при... Джейкъб – този, който говореше, едвам-едвам произнесе името му. Но аз тръснах с глава и се сгуших между тях:
- Не, тази нощ ще прекарам с вас – и изричайки това заспах.
а ето и стихчета...
Лято в България
Вижте слънчогледите
Как поклащат глави,
Вижте букетите
От сини планини!
Ах, колко е хубаво!
Ах, колко е прелестно!
А яркото слънце,
Дето огрява морето?
А безшумните лодки
с бели платна?
Всичко това
Е картина голяма.
Но има го всичко това
Само в България една.
Второто го следва....
Луна
Есен е.
Пълнолуние.
Сякаш от бели нишки изплетена
Огрява тя земята
В ясното като сълза небе
Без дори една звезда.
О, как ме очарова тя!
Но виждам аз, че тя
Е с кафяви петна.
А толкова прекрасна
Ми се стори тя сега.
И тук изгубвам нишката. А сега, дами и господа,
ТЕМАТА :ПЛАНЕТИ И РИМСКИ БОГОВЕ
Меркурий
Аз наричам се Меркурий.
С търговия ви лъжа- няма грешка в туй.
Аз съм над прост търговец-
аз съм бог, аз съм “търготворец”!
Кръстиха на мен планета от Слънчевата система,
но тя не лъже, а се върти и пише поема.
Мен ме излъгаха,но какво от това-
аз ги лъжа всеки ден не на шега!
Това е всичко от мен.
Дано се срещнем пак някой ден.
Венера
Аз Венера се наричам.
Любовта аз най обичам
и над нея се разпореждам
и кого да обземе й нареждам.
Вижте:кръстиха на мен дори планета
Тя е красива и превзета
Също като мен-
тъй държа се всеки ден.
Май вече за мен всичко научихте
та даже проучихте.
Земя или Уран
Аз наричам се земя.
Казват ми “синята планета”.
Но хората ще ме унищожат
и на пух и прах ще ме направят.
А какво съм им направила?
Какво за тях не съм сторила?
Създадох им щит,
но те направиха от него мит.
Създадох им вода,
но те я замърсиха.
Сложих кислород във въздуха,
но те почти го унищожиха.
Копаят дълбоки рани в мен.
Изчезвам ден за ден.
Честно ли е това
кажете ми вий сега!
Марс
Аз съм Марс.
Красив съм като Пегас.
Война аз постоянно водя.
С гордо вдигната глава аз ходя.
Моята планета е червена
сякаш с кръв облена.
Та нали съм на войната бога-
само по кръв да ходя мога.
Юпитер, Нептун и Сатурн
Мълнии навред аз пускам.
В златна колесница аз препускам.
Заедно с приятелите ми Сатурн и Нептун
правим бури без да обръщаме внимание на възможния бунт.
Но когато на три отделни планети ни разделиха
ние престанахме,а хората се сбиха!
Край на темата. Стихотворения без връзка:
Дядо Коледа
Зимата дойде!
Радост донесе!
На всички деца
По една играчка.
Ето – на Нина-
Кукла с пелерина,
А на сладкото и братче –
Книжка и самолетче.
От сърце получи Вики
Хубава корона,
А на братчето и Ники
Остави той камиона.
А на малката мис
получи играчка с диск.
Колко е опасна топката
Имало някога дете
С чипо носле
Втурнало се след топката,
За да я спаси,
но не внимавало за коли.
А знаете ли, деца,
Колко опасно е това
Да пресичаш, без да виждаш идва ли кола!
Пролет иде
Пролетта зад ъгъгла се киска
И на всеки му се иска
Да поиграе на двора
Без да чувства умора,
Да покара велосипед
Или лъскав мотопед.
Тя на всички донася
Веселие и радост
И яйца ни разнася
На Великден за сладост.
И едно на руски за разнообразие:
Зима
Снег окутал всю дорогу
Дети веселятся там
И конечно мама с папай
Радуятся нам.
Има и други, но не знам къде съм ги турила.[/center]
Ако Бела не беше скочила...
Държах това малко момче в ръцете си, щастлива като никога до сега. Бирли Блек. Как някога съм могла да желая онзи кръвопиец? Той ме напусна. Остави ме сама, съкрушена от мъка. А Джейкъб ме намери, успокои ме, показа ми, че слънцето все пак грее и най-важното – научи ме пак да обичам. Но вече друг. Него. Джейкъб. Това име звънтеше в учите ми като музика. И сега, ние бяхме заедно създали нещо. Бирли. Нашето бебе. Поредното нещо, което не можех да имам с онази пиявица.
Той сложи горещите си устни първо върху моите, после върху челото на Бирли. Любовта сияеше от него. Усмихнах се. Сега нямаше да трябва да напускам никого, още по-малко Чарли. Не, сега нямаше никакви застрашаващи живота му вампири. И най-доброто – нямах нищо да крия. Година след заминаването на „семейството”, Джейкъб пак си стана нормален. И аз бях свободна. Защото всички, абсулютно всички одобряваха сватбата ми. Толкова гадната история – с кръвопийци, желаещи да изсмучат кръвта от вените ми – беше приключила с един щастлив край – Джейкъб, моето слънце.
ето друго...
Baby, come back!
Последните думи на песента оттекнаха с невероятна сила в сърцето ми. Вдигнах поглед, но не виждах нищо. Бях съкрушена. Ка той можеше...? Как беше посмял...? Преди по-малко от месец. Преди седмица, не, преди дни той беше мой. Аз бях същността на съществуването му. Но сега това беше Ренесме. Само и единствено Ренесме, моято собствена дъщеря. Тя го въртеше около пръстите си. А тя не беше само негова. Тя беше и моя. Моя дъщеря. Но не, още от първия си ден тя ми го отне. Отне ми баща си, Едуард, моята любов. Сега разбрах. Но беше вече късно. Джейкъб дори не би ме погледнал тъй като съм вампир. Той не можеше да ме търпи... такава. Не и като жалка пиявица. Не и като мръсна кръвопийка.
Идваше ми да прокълнавам всички – Едеуард, Рнесме... Но не можех. Въпреки волята си ги обичах. Но исках да ги мразя.
Чувствах нужда да видя някого. Когото и да е било. Но цялата къща беше като прокълната – всички се грижеха за Ренесме. Зам,естваха й майка й, която сега беше отритната. Заместваха й баща й, който сега беше влюбен в нея. Една – единствена душа ми беше останала. Розали. Тя ми беше враг, но това беше преди. След като и аз осъзнах проклятието, тя ме съжели. Тя ме сдържа да не се хвърля в огъня. Да, в името на някой друг, но все пак... тя единствена ми беше останала на този свят.
Втурнах се по стълбите. Вратата беше отворена, а вътре Розали ме очакваше с отворени обятия. Тя знаеше колко ме боли. Тя. Единствена. На целия свят.
- Виждам, че се мъчиш. Не можеш така да живееш. Направи го.
- Ако го направя, ще избягаш ли? Някъде другаде? Не искам това да те засегне.
- Ами Емет?
- Нима той не ти доказа, че единствената в неговия живот е Ренесме?
- Добре. Но само ако и ти...
- Ако искаш да съм щастлива, направи го сама. Не искам да се мъча цяло едно съществуване. Ще предизвикам Волтури.
- Не опетнявай името си. Аз ще го направя.
- Сигурна?
- Да.
И тя ме прегърна. Тя разбираше всичко. Тя знаеше, че не мога да съществувам така. А аз разбрах, че на този свят има само двама вампири със сърца. Едното беше разкъсано и утре щеше да бъде изгорено, а другото ненавиждаше всички тези пиявици. Никоя от нас никога нямаше да прости на „клана на Карлайл”. Знаех, че поне този път Джейкъб щеше да е с мен.
На следващия ден, в двора ме очакваше огън. Розали беше избягала, беше оставила само една бележка на Емет. Да я последва, ако все още я обича. Но аз знаех, че той вече я е прочел, но в момента е при дъщеря ми.
Единственото, което бях оставила аз беше едно обяснително писмо, което сигурно вече беше в пощенската кутия на Джейкъб. Аз не го молех за пощада. Аз го молех да се моли за Розали и да убие другите кръвопийци. Простих се с всички, които ми бяха останали и сигурно влязох в огъня, който щеше да ми донесе удовлетворение и спокойствие...
- Неси?! – чух зад гърба си гласа на Джейки. Обърнах се и го прегърнах. Много си го обичках.
- Да?!
- Не съм ти разказал всичко за куилетите – каза ми той с неговите големи и мили шоколадови очи.
- О, още ли има, Джейки?!?! – казах аз въдоушевено. Но изведнъж видях в очите му, че ще му е много трудно да ми каже. Обърна глава назад и чак сега забелязах мама.
- Джейкъб, трябва да й кажеш... – приближи се тя. – Все пак... нужно е да знае, какви са чуствата ти към нея.
Погледнах мама. Беше й трудно. Сякаш не искаше Джейки да има тези чуства към мен. Но защо? Той ми бе като брат! Или може би нещо повече... Чак сега осъзнах, че той никога не ме бе гледал както тати гледа леля Алис, никога като сестра. По-скоро както тати гледа мама, както чичо Джаз гледа леля Алис, както чичи Емет гледа леля Роуз, както дядо Карлайл гледа Есме, както...
-Чуй, Неси – прекъсна мислите ми Джейки. Обърнах се и го прегърнах. Бях само на няколко години, но вече изглеждах на девет или десет. Той ме погледна и тежко въздъхна. Толкова ме обичаше... – Куилетите „отпечатваме”. Т.е.... като те видях за пръв път те заобичах. По-силно отколкото съм обичал майка ти.
- Ти.... обичал си мама? – очите ми се напълниха със сълзи. Нима някога бе обичал някоя друга. Изведнъж се почуствах странно. Леля Алис никога не се бе сърдила на тати, че обича мама. Нима... нима не го обичах като брат, а като... нещо повече?
- Да, докато ти все още не беше родена. И, казвам ти, тогава не исках ти да се родиш. Защото.... знаеш историята на майка ти. Страхувах се да не умре – Джейки ме прегърна, после се замисли и ме вдигна на ръце. Обвих с ръце шията му и сложих главата си върху топлите му гърди. – Но щом те видях... просто имах чуството, че единствената причина да съществувам си ти. Знаех, че ако ти умреш, аз също умирам.
- А как си обичал мама? – попитах аз и забелязах, че потреперих, когато казах „обичал”. Не, със сигурност не ми харесваше факта, че е обичал някой друг. Дори и преди да се родя.
- Не занм. Не знам как мога да го кажа.
Чух смях зад гърба си и се обърнах. Тати!!!Погледнах за миг Джейки, но след това скочих и се хвърлих в обятията на моя любим тати.
- Какво – почти изръмжа Джейки. Погледнах го укорително и знаех, че веднага се е успокоил.
- Май че трябва да се успокоиш, м... – прехапа си езика тати. Не искаше да ме наранява, а знаеше, че ако обиди Джейки ще го направи.
- Какво има? – знаех, че му беше на езика да каже кръвопиецо или нещо подобно, от нещата, които явно са си говорили преди това. Не разбирах защо преди са били врагове.
Тати ме пусна и аз отидох при Джейки и положих ръката си върху лицето му. „Не искам да се карате. Обичам и двама ви!” помислих си аз. После рязко махнах ръката си. Нещо отвътре напъваше да му кажа, че него обичам повече. А това щеше да нарани тати. Много. А и аз не знаех кого обичах повече... Погледнах мама умолително и най-сетне се отпуснах. Сега можех да мисля каквото си искам. Знаех, че мама ми е приложила нейната странна сила. Обърнах се към тати.
Нееееееееее! Лицето му се беше изкривило нечовешки. Знаех какво е чул. Мама не беше успяла да ме защити навреме.
- Тати... – промърморих аз. Той отвърна глава. Очите ми се напълниха със сълзи. Кимнах към мама и излях всичко по мисловен път. Надявах се, че ще ме чуе.
Легнах си по молба на леля Роуз, но главата ми бучеше. Джейки вече спеше. Прехапах устни. Толкова го обичах. Но не исках това да наранява никого.
Най-накрая не се сдържах и тръгнах към стаята на мама и тати. Запуших си учите, тъй като Джейки ме бе помолил да го правя винаги, когато отивам при мама и тате през ноща. Почуках. И отпуших ушите си. Чух, че нещо се раздвижи и след миг чух мекия глас на мама, който ми каза да вляза.
И двамата лежаха. Защо? Знаех, че те нямаха нужда да седят, лежат или нещо подобно.
- Да, миличка?! – попита ме мама.
- Искам.... да се извиня на тати. Аз.... аз обичам Джейкъб, така е, но не мога да кажа кого обичам повече.
Мама потрепери, а лицето й се натъжи. Погледна тати, а той само кимна. Тя обърна поглед.
-Върви си! – чух разтреперения глас на някого, не можех да кажа точно на кого. – Отиди при... Джейкъб – този, който говореше, едвам-едвам произнесе името му. Но аз тръснах с глава и се сгуших между тях:
- Не, тази нощ ще прекарам с вас – и изричайки това заспах.
а ето и стихчета...
Лято в България
Вижте слънчогледите
Как поклащат глави,
Вижте букетите
От сини планини!
Ах, колко е хубаво!
Ах, колко е прелестно!
А яркото слънце,
Дето огрява морето?
А безшумните лодки
с бели платна?
Всичко това
Е картина голяма.
Но има го всичко това
Само в България една.
Второто го следва....
Луна
Есен е.
Пълнолуние.
Сякаш от бели нишки изплетена
Огрява тя земята
В ясното като сълза небе
Без дори една звезда.
О, как ме очарова тя!
Но виждам аз, че тя
Е с кафяви петна.
А толкова прекрасна
Ми се стори тя сега.
И тук изгубвам нишката. А сега, дами и господа,
ТЕМАТА :ПЛАНЕТИ И РИМСКИ БОГОВЕ
Меркурий
Аз наричам се Меркурий.
С търговия ви лъжа- няма грешка в туй.
Аз съм над прост търговец-
аз съм бог, аз съм “търготворец”!
Кръстиха на мен планета от Слънчевата система,
но тя не лъже, а се върти и пише поема.
Мен ме излъгаха,но какво от това-
аз ги лъжа всеки ден не на шега!
Това е всичко от мен.
Дано се срещнем пак някой ден.
Венера
Аз Венера се наричам.
Любовта аз най обичам
и над нея се разпореждам
и кого да обземе й нареждам.
Вижте:кръстиха на мен дори планета
Тя е красива и превзета
Също като мен-
тъй държа се всеки ден.
Май вече за мен всичко научихте
та даже проучихте.
Земя или Уран
Аз наричам се земя.
Казват ми “синята планета”.
Но хората ще ме унищожат
и на пух и прах ще ме направят.
А какво съм им направила?
Какво за тях не съм сторила?
Създадох им щит,
но те направиха от него мит.
Създадох им вода,
но те я замърсиха.
Сложих кислород във въздуха,
но те почти го унищожиха.
Копаят дълбоки рани в мен.
Изчезвам ден за ден.
Честно ли е това
кажете ми вий сега!
Марс
Аз съм Марс.
Красив съм като Пегас.
Война аз постоянно водя.
С гордо вдигната глава аз ходя.
Моята планета е червена
сякаш с кръв облена.
Та нали съм на войната бога-
само по кръв да ходя мога.
Юпитер, Нептун и Сатурн
Мълнии навред аз пускам.
В златна колесница аз препускам.
Заедно с приятелите ми Сатурн и Нептун
правим бури без да обръщаме внимание на възможния бунт.
Но когато на три отделни планети ни разделиха
ние престанахме,а хората се сбиха!
Край на темата. Стихотворения без връзка:
Дядо Коледа
Зимата дойде!
Радост донесе!
На всички деца
По една играчка.
Ето – на Нина-
Кукла с пелерина,
А на сладкото и братче –
Книжка и самолетче.
От сърце получи Вики
Хубава корона,
А на братчето и Ники
Остави той камиона.
А на малката мис
получи играчка с диск.
Колко е опасна топката
Имало някога дете
С чипо носле
Втурнало се след топката,
За да я спаси,
но не внимавало за коли.
А знаете ли, деца,
Колко опасно е това
Да пресичаш, без да виждаш идва ли кола!
Пролет иде
Пролетта зад ъгъгла се киска
И на всеки му се иска
Да поиграе на двора
Без да чувства умора,
Да покара велосипед
Или лъскав мотопед.
Тя на всички донася
Веселие и радост
И яйца ни разнася
На Великден за сладост.
И едно на руски за разнообразие:
Зима
Снег окутал всю дорогу
Дети веселятся там
И конечно мама с папай
Радуятся нам.
Има и други, но не знам къде съм ги турила.[/center]
