"Следи от кръв" от поредицата - "Вампирът"

Стоях в стаята си и пишех на дневника си.Той беше красива
нежнорозова тетрадка с някой друго сърчице по него.Попринцип не харесвах този метод на изказване на чувствата си но нямах избор.Вече нямаше на кой друг да споделя.Докато пишех чух шум от долу – счупване на нещо стъклено.Стрснах се но
помислих че майка ми е изтървала някоя чиния докато я е миела.Продължих да си пиша.В този момент се чуха викове от долу.Отворих вратата на стаята си.Беше на втория етаж на нашата къща.Седнах на стълбите и зпочнах да наблюдавам случката.Майка ми плачеше а баща ми и се караше.След малко виковете преминаха в побой.Баща ми започна да я удря с шамари.Тя плачеше.Наблюдавах със сълзи в очите.Извъднъж се сепнах когато някакви ръце се увиха около врата ми.Това беше моята малка сестра Мелиса.Тя беше едва на 6 и тази гледка щеше да й се отрази много лошо.Аз бях на 16 и едва сдържах сълзите си за разлика от нея.Тя се сгуши в мен и започна да плаче.-Мел недей! Всичко ще се оправи.Ела с мен! – казах й аз с
надеждата да я успокоя.Хванах я за ръката и я заведох в стаята си. – Стой
тук.След малко се връщам. – казах аз и я пуснах, но тя дойде при мен и отново ме прегърна.
-Лиса моля те не ме оставяй сама! Не отивай там – започна
да ме умолява тя.Аз я прегърнах и я заведох до леглото.Клекнах пред нея като избърсах сълзите от очите й.
-След малко се върщам. Тук си в безопастност.Нищо няма да
ти се случи – казах и излязох от стаята.Слязох надолу по стълбите.Опитах се да мина колкото се може по-незабележимо покрай баща ми за да взема телефона и да се обадя на полицията, но той ме видя.Спря да удря майка ми чието лице вече беше цялото в кръв и обезобразено.Мъжа се приближи към мен.Аз се дърпах назад но той идваше все по близо.Усетих аромата на алкохол в дъха му.Докато се усетя той ми удари един силен шамар по лицето.Последва още един и в този момент всички хубави чувства които съм изпитвала към него се изпариха като капка върху горещ асфалт.Погледнах го с умраза в очите а той не се поколеба да ме удари още веднъж.Когато го направи аз посегнах към шкафа и взех една ваза.Ударих го и той се приви защото го заболя.Веднага изтичах при майка ми която започна да ме умолява да се махам от тук.Аз поклатих глава и изтичах до телефона.Обадих се на полицията.Дадох им адреса на къщата ни и им казах да идват колкото може по-бързо.Краката ми трепереха от страх.Видях Мелиса да гледа през парапета на втория етаж, а татко да отива при нея.Прехапах устни и тръгнах да бягам нагоре по стълбите.Минах баща ми.Не ми беше трудно защото той се движеше бавно като се клатушкаше и се държеше за парапета.Прегърнах Мелиса и когато татко се качи горе се изправих пред него.
-Няма да ти позволя да нараниш и нея – казах през зъби и го
бутнах със всичка сила.Той залитна и падна по стълбите.За около 3 секунди той се озова долу паднал по гръб с кървяща глава.Всичко стана толкова бързо че не успях да се осъзная.Всичко около мен се завъртя и коленете ми омекнаха.Стоварих се на земята в седнало положение.За първи път от толкова време сълзите започнаха да се стичат по лицето ми.За първи път се уставих да плача.Мелиса отново се вкопчи в мен а аз не помръднах.Гледах в една точка.В този момент се сетих за майка ми.Погледнах надолу и я видях да лежи на земята.Изправих се като взех Мел на ръце и двете слязохме при мама.Клекнах до нея и я погледнах в очите.
-Тук съм мамо.Всичко свърши – казах като погледнах краните
и синините по лицето й.Не можех да я гледам така.Изпратих сестра си до кухнята за чаша вода, памук и кислородна вода.Когато се върна поствих мама седнала на дивана.Тъкмо щях да промивам раните й когато вратата се разби и в къщата влязоха полицаи.Те ме погледнаха и аз проговорих – Мъжа до стълбите...баща ми...той...щеше да убие майка ми, сестра ми и мен.Путнах го по стълбите.Не е мъртъв.Все още диша – обясних и погледнах мама.Сипах кислородна вода на памука и започнах да попивам раните й.Тя аукаше защото й щипеше и я болеше при допир но не спрях.Когато свърших седнах на дивана.Огледах се...цялата къща беше като лудница.Всичко беше разхвърляно, а полицаите тъкмо отвеждаха баща ми.Чувствах се ужасно.За една ужасна нощ целия ми живот се преобърна.Майка ми е пребита, сестра ми травмирана, баща ми в затвора, а аз се чувствам ужасно.
Реших да сложа майка ми и сестричката ми да спят.Когато го
направих подредих къщата и влязох в банята.Напълних ваната с вода и се топнах.Отпуснах се и се замислих.Преди два месеца бяхме дошли тук във Флорида.Намерих си гадже, добри приятели...Занимавах се със пеене, танци но сега едва ли щях да продължа с заниманията си....Изправих се и си сложих белия халат.Застанах пред мивката и се погледнах в огледалото.Имах огромни синини по лицето.Мократа ми черна коса се спускаше по гърба и някой друг кичур от бритона закриваше кристално сините ми очи.Излязох от банята и се запътих към стаята си.Обякох се и легнах на леглото.Скоро заспах но сънувах само кошмари...

Втора глава


На сутринта се събудих от ужасният звън на моя будилник.Мразех когато така прокънтяваше в главата ми.Протегнах ръка сънено и го халосах.Той падна на земята и спря да звъни.За миг се зарадвах че всичко което вчера се случи може да е било само сън, но всичката радост отмина когато докоснах лицето си.Усетих болката от синините.Станах от леглото и отидох до банята.Погледнах се.Не ми харесваше особенно да се гледам със синьо лице.Нацупих се и си измих зъбите.Отидох до стаята си и когато се облякох чух че училищният автобус дойде.Не ми се ходеше.Нямаше и да отида.Слязох долу в кухнята и видях мама.
-Днес няма да ходя на училище... - казах аз и я погледнах.
-Не мила! Ще отидеш.Ще се оправя сама! - рече ми тя и направи строга физиономия.О да! Същата моя майка.Както преди...Отново се нацупих.Тя ми подаде раницата и една торбичка със сандвич вътре.Целунах я по бузата и излязох от къщи.Качих се в автобуса и всички втренчиха погледи в лицето ми.Седнах до Рон - гаджето ми.Видях как ме погледна той.Притеснено и в същия миг очудено.
-Какво е станало?Добре ли си? - попита той и ме прегърна.Аз само кимнах защото бях сигурна че ако проговорех щях да се разплача, а не исках съучениците ми да ме виждат.Стояхме прегърнати докато не стигнахме до училище.Аз се изправих и слязох от автобуса.Тръгнах да вървя към сградата без да обръщам внимание на погледите които бяха обърнати към мен.След малко Рон ме настигна и хвана ръката ми.Той беше по голям от мен с 2 години и го обичах с цялото си сърце и душа.Облегнах глава на рамото му.
-Какъв час имаш? - попитах го тихо аз.
-Немски... - отговори ми той и се усмихна.За жалост аз не можех да отвърна на усмивката му, за това го удостоих само с една целувка по бузата. - Ти какъв имаш? - попита Рон и ме погледна.
-История - отвърнах му аз с негодувание и погледнах надолу.
-Лиса какво има? Тревожа се за теб! - каза той със загрижен тон.
-Няма значение! Добре съм... - казах и влязох в училище.Запътих се към класната стая.Вече закъснявах за часа но не ми пукаше.Имах си съвсем други проблеми точно сега.Влязох в стаята и всички погледи се забиха в мен.Включително и този на госпожа Кирова.Тя беше рускиня която преподаваше история на всички класове.Мразех я искренно (както повечето ученици).Нямаше по проклета и отмъстителна учителка от нея.Усетих как строгия й поглед се спира на синините ми.
-Защо закъснявате госпожице Драгомир? - попита ме тя с алчния си и нагъл глас.Погледна ме на кръв и на лицето й се появи мазна усмивка.
-Извинете ме госпожо Кирова - казах аз престорено и завъртях очи.Тя ме пусна да си седна на мястото и аз го направих.Изкарах си нещата, но дори не си направих труда да ги отворя.Подпрях си братичката на дланта и с притворени очи започнах да размишлявам над станалото снощи.Неусетно този час мина.Нямах търпение да дойде поне голямото междучасие защото имах чувстовото че главата ми ще се пръсне.Когато другата учителка влезе вторият час започна.Имахме математика.И сега не внимавах особенно.Даже изобщо не внимавах но това беше друг въпрос.Чух че няколко момичета си говореха за мен.Едното от тях беше Лия - най-големият ми враг.Постоянно се опитваше да ми вземе Рон и доста често заради нея наказваха мен.Мразех я както и всички от нейната групичка.На скоро тя бе замотала едно момче в мрежата си и сега ходеше с него.Третираше го като роб но той все още се мъкнеше след нея.
-Какво й е станало на тая? Да не би Рон да й е посегнал? - попита тя и аз се обърнах рязко към нея и почти извиках:
-Теб какво те бърка какво ми е? - Лия се ококори. - Да чух те! Не можеш да си мълчиш нали? Не можеш да не клюкарстваш! - казах й аз и излязох от стаята.Докато излизах я видях как се смее.Идваше ми да я халосам по кухата глава, да я убия, да я удоша със собствените си ръце.Застанах до вратата като си поех дълбоко въздух.Сълзите ми напираха.Не можех да заплача по средата на коридора.Звънеца би и вратите на стаите се отвориха.Всички ученици излязоха и се запътиха към двора.Беше голямо междучасие.Аз избърсах една непокорна сълза която се стече по лицето ми и отново си поех въздух.Не знаех как ще издържа на напрежението но все някак щях да се справя.Вързах косата си на опашка и излязох от училището.Озовах се в двора.Огледах се и видях Рон да седи на една маса с брат си.Отидох при тях като се опитах да се направя че нищо не е станало.
-Здравейте - казах и се опитах да се усмихна но не успях.Загледах се в една точка.
-Няма ли да ядеш? - попита мен Рон
-Не....не съм гладна- отвърнах му и го погледнах успокоително.Останахме в двора до края на междучасието.Говорихме си за най-различни неща.Поразсеях се малко.Когато влязох в час всички отново започнаха да ме зяпат.Един ден погледи.Утре всичко ще забравят - казах си аз за да се успокоя но сама не си вярвах.Часовете минаваха бавно и мъчително за мен.Броях минутите до свършването на последния час.Когато чух последния за деня звънец си отдъхнах че всичко е свършило.Излязох от училище и се качих в автобуса.След малко се озовах в къщи.Отворих вратата и разбрах че съм сама.Майка ми и Мелиса бяха отишли до мола.Аз легнах на дивана и се загледах в тавана....

Когато майка ми и сестра ми се върнаха аз бях заспала.Мел ме събуди.Отворих сънено очите си и видях че Рон ме чака на вратата.Направих някаква физиономия.Обичах го и то много но точно сега не исках да ме разпитва за случилото се.Излязох на вратата и го погледнах въпросително.
-Искаш ли да се разходим из парка? - попита ме той мило.Познавах този тон! Беше тон с който казваше "Мило искам да те питам нещо".Нацупих се за миг но после казах простичко:
-Да защо не...
Отидох до рафта с обувките и си сложих пантофките.
-Мамо аз излизам! - извиках и затворих вратата зад гърба си.От вътре се чу едно глухо "Добре" и се гушнах в Рон.Целунах го нежно и тръгнах да вървя напред.Качихме се в колата му.През целия път мълчахме.Единствените гласове които се чуваха в колата бяха на певците чиито песни пускаха по радио "Фреш".Главата ми се мърдаше напред назад в ритъма на музиката.Леко потропвах с крак и гледах в една точка.След малко приятеля ми паркира колата и аз слязох.Започнах бавно да вървя по пътеката и когато той ме настигна започна:
-Ела.Да седнем до езерото... - той ме хвана за ръката и когато седнахме на една пейка се облегнах на рамото му. - Какво става с теб? - попита ме той.
-Нужно ли е да ти отговоря? - попитах и изпруфтях.Надявах се да разбере че не ми се говори за това но явно не го направи...
-Виж.Знам че ти е трудно, но все пак ходим и имам право да знам какво става с теб! - каза ми той.Мразех когато правеше така.Когато ме караше да говоря за неща които не искам.
-Добре ще ти кажа - казах аз със сърдита нотка в гласа и направих недоволна физиономия.Започнах бавно да му разказвам за случилото се онази вечер.Когато свърших му казах - Доволен ли си?
-Да! Благодаря ти че сподели. - рече той и ме целуна по главата.
-Виж искам да остана малко сама така че... - започнах аз и погледнах часовника.Беше към 20 и 30 и в парка нямаше много хора.Точно от това се нуждаех.Рон кимна и се изправи.Пооправи се и се качи в колата си.Наблюдавах го как си тръгва.Когато си замина напълно си отдъхнах.Писна ми само да ме притиска и постоянно да е при мен.Задушавах се.Исках малко лично пространство но ако му кажа няма да ме разбере.
Изправих се и тръгнах бавно по пътеката.Застанах под едно огромно дърво като се подпрях на него.Изведнъж някаква ръка запуши устата ми и непознат мъж застана пред мен.Изглеждаше ми супер странен.Скоро дойдоха още около 5.Обргадиха ме от всички страни.Опитах да изпищя но ръката която беше на устата ми не ми позволи.Леко помръднах устните си и захапах месото.Човека извика и се дръпна от мен.Видях как кръвта на раната му мигновенно изчезна а самата рана заздравя.
-Какво искате от мен - попитах аз със треперещ глас.Страха ме беше обзел от всякъде.Идваше ми да се изправя и да тръгна да бягам но краката ми бяха умекнали.Само стоях и ги гледах.
-Да дойдеш с нас в мрака. - каза единия, който явно беше главатаря им.
-Какво?! - попитах на висок тон.Сърцето ми започна да тупти, а мозъка ми да се опита да разгадае това което ми каза мъжа.
-Наблюдаваме те от повече от година Василиса! - започна той.Уплаших се още повече.От къде знае името ми? Запитах се аз.Повдигнах глава към лицето му но не го виждах от тъмнината.Клоните на дървото не позволяваха на лунната светлина да обгърне лицето му. - Видяхме че ти си много силен човек, но точно сега живота ти е объркан и едва ли ще се оправи.Ние можем да ти предложим по-добър живот.Живота след смърта - обясни мъжа след кратка пауза.Аз се ококорих.Какво забога ми предлагаше той.Нима искаше да ме убие?
-И-и-искаш д-да ме у-уб-б-и-еш? - попитах аз уплашено
-Не искам да станеш като нас - ВАМПИР - каза ми той като наблегна на думата "вампир".Страха ми затъка в гърлото и не можах да кажа нищо.Замислих се.Какво щях да спечеля ако стана вампир? Вечен живот? Все ми е тая.Вече и без това нямаше смисъл да живея.
-Аз...съгласна съм - казах с учудваща лекота.В същия миг усетих как разтварям устните си и поемама огромно количество кръв от ръката на един от вампирите.Догади ми се от вкуса, но преди да успея да продумам врата ми беше прекършен.Изпаднах в бесъзнание.След 15 минути се събудих.Усещах ужасен глад.Глад но не за обикновенна храна...а за кръв.Бях гладна за кръв.Исках да убивам.Сетивата ми бяха много изострени.Чувах от километри, усещах мириса на животните по дърветата.Бях като животно.Дори кучешките ми зъби бяха станали с около сантиметър по-дълги.Прокарах езика си по тях и се усмихнах.
-Сега какво? Много съм гладна! - промълвих и погледнах към мъжете.Всъщност сред тях имаше и 2 момичета.
-Ела с мен! - каза ми заповеднически едното момиче.Разбрах по мислите й че се казва Еванджелина.Тръгнах след нея.Бях много ама много по-бърза от преди.Озовахме се в гората.Видях горския и моментално усетих аромата на кръв.Ноздрите ми се разшириха.Спуснах се към него и когато стигнах забих зъби във врата му.Не уцелих артерията но след това наместих зъбите си точно на нея и ги забих.Започна да тече кръв.Източих го до край.Почувствах се много добре, но и изморена.
-Прибирай се! Утре ще те видим как си! - каза ми Ева.Кимнах и започнах да бягам до края на гората.Когато излязох на пътя започнах да ходя и скоро бях пре къщи.Отворих вратата и понечих да вляза но нещо ме спираше.Сякаш имаше невидима стена.Уплаших се.Какво беше станало?Защо не можех да вляза в собствения си дом? Звъннах на звънеца и от втория етаж се чу глас.Каза ми да вляза.Беше мама която къпеше Мелиса.Прекрачих прага и влязох.Седнах на дивана и зпаочнах да се чудя защо преди мама да ми каже да вляза не можех и след минута разбрах!Трябва да бъда поканена в някоя сграда за да мога да вляза.
Поседях още малко в на дивана и реших да си лягам...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение