Реших и аз да се включа с малко творчество.Започнах да пиша книга.Все още си няма име,но ще ви пусна началото да се запознаете с историята
Родителите ми ме изпратиха да уча в Германия на разменни начала.Приемното ми семейство беше много приятно. С дъщеря им станахме много добри приятелки,но ми липсваха старите приятели от Англия.Липсваше ми Лондон,както и майка ми и баща ми.В новото училище всички бяха приятелски настроени,но не се чувствах на място,сякаш бях натрапничка.Един с една приятелка седяхме в училищния стол.Беше един обикновен обяд,докато телефонът ми не иззвъня.
-Ало
-Джейни,миличка,трябва да ти кажа нещо-беше баща ми.Гласът му беше разстроен
-Какво има татко, не ме плаши
-Ами...майка ти претърпя катастрофа и тя....тя...докторите се опитаха да направят всичко,но не успяха.Съжелявам,милата ми-гласът му заглъхна.Бавно свалих слушалката от ухото си.Не вярвах на ушите си.Майка ми,не това не можеше да е възможно.Татко се шегуваше.Хванах първия самолет за Англия.Баща ми ме посрещна на летището и ме прегърна
-Всичко ще бъде наред,миличка, спокойно-прошепна ми той.От очите ми потекоха горчиви сълзи.Сълзи на болка и скръб.Не усетих кога се качих в колата и пристигнахме в къщи.Баща ми ме вкара в кухнята и ми направи чай
-Искаш ли да поговорим?-попита той.Аз само поклатих отрицателно глава и се качих в стаята си.Обвих колената си с ръце и заплаках.Единственото което ми минаваше през главата беше"Защо тя?".Болка раздра гърдите ми.Всичко рухна.Сякаш всичко което бях градила през живота се разпадна за секунди през очите ми.След дълги часове в плач заспах неспокоен и пъленс кошмари сън.На сутринта се събудих в леглото си.С подпухнали очи и мокра възглавница.Цяла нощ бях плакала.Баща ми влезе в стаята и се опита да се усмихне. "Жалък опит" помислих си.
-Джейн, миличка..-започна той, но аз му казах да спре с поглед.Не исках да чувам.Не сиках да повярвам че майка ми...ето дори не можех да си помисля думата.Той беше упорит и продължи-Време е да ходиш на учлище.Хайде ставай, че ще закъснееш
-Не искам ,Алан...тоест татко-промърморих и се изправих.Станах от леглото и излязох през вратата като подминах Алан.Слязох долу и си сипах корнфлейкс.Започнах да ям бавно.Скоро захвърлих купичката на страна и отидох да се изкъпя.Седях с часове в банята мислейки.Колкото и да мислех не го проумявах.Все още очквах да чуя гласа на майка ми който ме вика.Накрая ми стана студено и се увих в хавлията.Влязох в стаята си и легнах на леглото и заспах...отново.На другата сутрин се случи същото като вчера.Алан искаше да отида на училище, но аз отказах.Отново си легнах и така цяла седмица.Не можех да правя нищо.Не можех да мисля за нищо.Дните бавно се нижеха.Аз бях все така съсипана и все така не исках да отида на училище.Един ден излязох до магазина и навсякъде шушнеха"Това е Джейн Паркър","Ужасна трагедия","Как ли се чувства?".Аз подминах всичко това сякаш не ги чувам, но не исках да ми го припомнят.Не трябваше да ми го припомнят.Всичко това ме връщаше в спомените и скръбта ми.Не желаех да чувам за катастрофата, която беше съсипала живота ми.Безрасъдния шофьор който беше минал на червено.И накрая с беше случило това...прибрах се вкъщи и се заключих в стаята си,напълно забравила че ще ходя до магазина.Свлякох се на земята.Горчиви сълзи потекоха от очите ми.Спомените се завърнаха в главата ми и всичко започна от начало.Обзе ме агония.Защо животът бе толкова жесток?Защо хората трябваше да си отиват?Животът е толкова несправедлив...
Глава първа-Трагедия
Родителите ми ме изпратиха да уча в Германия на разменни начала.Приемното ми семейство беше много приятно. С дъщеря им станахме много добри приятелки,но ми липсваха старите приятели от Англия.Липсваше ми Лондон,както и майка ми и баща ми.В новото училище всички бяха приятелски настроени,но не се чувствах на място,сякаш бях натрапничка.Един с една приятелка седяхме в училищния стол.Беше един обикновен обяд,докато телефонът ми не иззвъня.
-Ало
-Джейни,миличка,трябва да ти кажа нещо-беше баща ми.Гласът му беше разстроен
-Какво има татко, не ме плаши
-Ами...майка ти претърпя катастрофа и тя....тя...докторите се опитаха да направят всичко,но не успяха.Съжелявам,милата ми-гласът му заглъхна.Бавно свалих слушалката от ухото си.Не вярвах на ушите си.Майка ми,не това не можеше да е възможно.Татко се шегуваше.Хванах първия самолет за Англия.Баща ми ме посрещна на летището и ме прегърна
-Всичко ще бъде наред,миличка, спокойно-прошепна ми той.От очите ми потекоха горчиви сълзи.Сълзи на болка и скръб.Не усетих кога се качих в колата и пристигнахме в къщи.Баща ми ме вкара в кухнята и ми направи чай
-Искаш ли да поговорим?-попита той.Аз само поклатих отрицателно глава и се качих в стаята си.Обвих колената си с ръце и заплаках.Единственото което ми минаваше през главата беше"Защо тя?".Болка раздра гърдите ми.Всичко рухна.Сякаш всичко което бях градила през живота се разпадна за секунди през очите ми.След дълги часове в плач заспах неспокоен и пъленс кошмари сън.На сутринта се събудих в леглото си.С подпухнали очи и мокра възглавница.Цяла нощ бях плакала.Баща ми влезе в стаята и се опита да се усмихне. "Жалък опит" помислих си.
-Джейн, миличка..-започна той, но аз му казах да спре с поглед.Не исках да чувам.Не сиках да повярвам че майка ми...ето дори не можех да си помисля думата.Той беше упорит и продължи-Време е да ходиш на учлище.Хайде ставай, че ще закъснееш
-Не искам ,Алан...тоест татко-промърморих и се изправих.Станах от леглото и излязох през вратата като подминах Алан.Слязох долу и си сипах корнфлейкс.Започнах да ям бавно.Скоро захвърлих купичката на страна и отидох да се изкъпя.Седях с часове в банята мислейки.Колкото и да мислех не го проумявах.Все още очквах да чуя гласа на майка ми който ме вика.Накрая ми стана студено и се увих в хавлията.Влязох в стаята си и легнах на леглото и заспах...отново.На другата сутрин се случи същото като вчера.Алан искаше да отида на училище, но аз отказах.Отново си легнах и така цяла седмица.Не можех да правя нищо.Не можех да мисля за нищо.Дните бавно се нижеха.Аз бях все така съсипана и все така не исках да отида на училище.Един ден излязох до магазина и навсякъде шушнеха"Това е Джейн Паркър","Ужасна трагедия","Как ли се чувства?".Аз подминах всичко това сякаш не ги чувам, но не исках да ми го припомнят.Не трябваше да ми го припомнят.Всичко това ме връщаше в спомените и скръбта ми.Не желаех да чувам за катастрофата, която беше съсипала живота ми.Безрасъдния шофьор който беше минал на червено.И накрая с беше случило това...прибрах се вкъщи и се заключих в стаята си,напълно забравила че ще ходя до магазина.Свлякох се на земята.Горчиви сълзи потекоха от очите ми.Спомените се завърнаха в главата ми и всичко започна от начало.Обзе ме агония.Защо животът бе толкова жесток?Защо хората трябваше да си отиват?Животът е толкова несправедлив...
Последната промяна е направена от angi96 на Вто Дек 29, 2009 4:43 am; мнението е било променяно общо 1 път
