Като за начало мисля да започна с книгата, която пиша в момента(седмата ми е).
Глава първа
Етропия
Някога съществуваше градче на име Етропия. Уличките му бяха малки, тесни и обвити в мъгла, а къщите - построени някъде трето хилядолетие преди новата ера.
Етропия не се виждаше от пътя. Градът беше обгърнат в мъгла. Младата Джилиан, красиво червенокосо момиче с изумрудени очи и порцеланова кожа живееше тук, откакто се помнеше. И тя, и останалите му обитатели бяха странни. Тя, тъй като беше от фамилията Еванеско, не беше от най-обичаните хора в селището, защото почти всички я смятаха за вещица. Тя общуваше доста по-успешно с животните в гората, отколкото с хората, затова и имаха подозрения за способностите й.
В Етрипоя лятото никога не идваше. От десетилетия слънцето не бе пробивало слоя облаци и мъгла. Поколения наред, хората тук бяха несрещани никога фамилии. Появата на нов човек в града вероятно предвещаваше поредната вековна фамилия тук. Защото който влезеше в Етропия, никога не излизаше. Мъглата поглъщаше и него. Малкото хора, които идваха в града, бяха щастливи. Само след няколко седмици облаците и тишината отнемаха цвета на кожата им, угасяваха блясъкът в очите им, взимаха им всички спомени от нормалния свят и ги правеха поредните странници тук.
Етропия се простираше върху древен град на скандинавски войни. Само това знаеха хората. Нямаха представа в кой държава са(и дали въобще са с някоя, защото по-скоро бяха в друг свят), нито кой е най-близкия град. Там слънцето изгряваше от запад, или поне оттам идваше бледата светлина всяка сутрин. Никой не създаваше приятелства, защото повечето хора нямаха чувства и привързаността към каквото и да било им беше непонятна. Не че бяха глупави, напротив. Но просто се подкрепяше мнението, че чувствата объркват човека. Това мислеше и Джилиан, защото само това й казваха.
В Етропия не валеше дъжд, нито сняг. Хората се придвижваха на коне или с карети, а жените ходеха облечени в тежки рокли с корсет и хиляди дантелки по тях. Това кътче, невидимо за повечето хора, останало в петнадесети век, беше забравено от времето. Нямаше полицейски участък, защото всички се саморазправяха с мечове, лъкове и стрели.
в Етропия топлината, цветовете и слънцето бяха мит. Защото никой не беше имал късмета да усети нито едно от трите. Бятърът беше студен и сух. Улиците бяха кални пътеки, неизвестно откъде разкаляни при липсата на дъжд. Къщите бяха строени преди векове. Отвъд домовете на хората се простираха или безкрайни царевични поля, или мъгла, или гора, която с всяка крачка ставаше все по-непроходима. Гората беше юбимото място на Джилиан. Тя приемаше този град като реалността. Защото не познаваше светът отвъд мъглата.
Точно в един такъв момента, насред гората, заобиколена от вълци, лисици и язовци, в очите на Джил блесна някаква нова нотка. Тя тръсна огнените си къдрици, хвана краищата на роклята си и се изправи. Точно днес беше с една кремаво бяла рокля, стегната здраво със сатенени вързки отзад.
Когато се прибра вкъщи обаче, тя завари ужасна гледка. Майка й, кралицата на това малко градче, тази малка държава, която се казваше Елинор, била отровена сутринта. Не се знаело кой го е сторил. Но се знаеше едно - Джилиан Еванеско беше наследницата на трона на Етропия. Тя не желаеше тази титла, но едва ли някой я питаше... както си беше такава - с венец от бръшлян лъскаво оформена падаща като от фонтан червена коса и кремава рокля, изработена от топъл сатен, тя беше посрещната с лавров венец пред къщата, или по-скоро имението си. После, за своя изненада, чу възторжените викове и тихия плач на хората, докато една графиня не каза:
- Кралицата е мъртва! Да живее кралицата!
Макар и млада и все още не вкусила живота на синята кръв, тази свободна душа, тази горска нимфа знаеше значението на тези думи. Майка й беше мъртва. Сега тя беше кралицата. Сведе скромния си отнесен изумруден поглед към земята, за да сложат прекрасната корона на главата й - фина изработка от сребро, оформена като малки листенца. Джил изглеждаше много благородно и без нея, а с тази тиара вече никой не можеше да се усъмни, че е кралска особа - имаше толкова благороден, толкова възвишен вид, че множеството пред замъка замлъкна. Всички мълчаха - почит към новата кралица и знак на траур заради смъртта на Елинор Еванеско. После някоя от графините обяви:
- Джилиан, дъщеря на Елинор, дъщеря на Лилиан Еванеско, е кралицата на Етропия. Да живее кралицата!
Момичето съвсем се смути. После от устните й неволно се изплъзна една кратка въздишка и тя каза:
- Благодаря на всички ви. Толкова се радвам, че срещам такова топло посрещане. Бих направила всичко за вас. - обърна се тя към населението. Никой не очакваше това, защото никой не беше виждал и чувал за кралица, така мила с населението на страната, която управлява. После обаче всички внезапно се струпаха около нея с ужасени писъци. Изгледът отгоре показваше това, заради което всички се бяха паникьосали.
Младата кралица лежеше безжизнено в кремавата си сатенена рокля, а тиарата леко блестеше на главата й. Венецът от бръшлян беше паднал, очите й бяха затворени. Една възрастна жена, която познаваше момичето, промълви:
- От тиарата е! Някой да свали короната от главата й! - веднага десетина души се спуснаха да изпълнят заръката й. - Короната е магическа. Придала й е сила, каквато човешко същество не е виждало в никой свят, откакто съществува вселената... - съобщи тя с тих глас...
Глава втора
Момичето в бяло
Лоялните граждани на Етропия обичаха Джилиан все повече, макар че тя не очакваше одобрението им - всяка вечер до нощите се мотаеше из града с приятелките си.
Именно една такава нощ, когато в цялата страна беше останала една отворена кръчма по желание на Джил, тя се запозна с Томас. Той беше от местното население, приятно момче, но не от висшето общество. Джилиан обаче въпреки простодушния му характер, виждаше потенциал в него. Смяташе, че има интелект на достаъчно високо ниво, стига да се измъкне от най-ниските части на населението. Той беше с черна дълга до раменете коса, сребърни на цвят очи и наистина с доста висок ръст. Тя веднага го хареса и го покани да отседне у тях, така де, докато дойде сутринта и му е по-лесно да се прибере, вметна тя дискретно. Дори планираше да му каже това, заради което в този средновековен свят може би биха я изгорили на клада, макар че беше кралица. Или поне така си мислеше тя.
Защото Джилиан Еванеско беше вещица.
Една нощ, един месец по-късно, когато тя си тръгна с него и с приятелките си от странноприемницата, все така весела, закачливо натроена, се случи нещо странно.
Тогава видяха едно странно на вид момиче. Имаше дълга черна коса и беше облечена в дълга до земята бяла рокля. Никой не я познаваше, макар че в Етропия повечето хора знаеха имената си и се познаваха откакто се помнят. Джилиан се приближи и попита с леко разтревожен глас:
- Откъде си ти? - камбанените звънчета в тона й бяха леко разтревожени.
Момичето не отговори. Погледна я безизразно с големите си черни очи, сливащи се с нощта. Тогава всички видяха лицето й истински - черни линии се стичаха от очите й по бузите, а устните й бяха яркочервени. Всеки човек, която живее в двайсет и първи век ще има само едно доста практично хрумване по въпроса - че грима й доста се е поразмазал. Но и това не беше така. Тя просто беше мъртва.
И Джилиан го осъзна, защото заради короната вече имае допълнителна сетивност, разбира се. И въпреки това беше шокиращо. Тя само докосна ръката на новодошлата и веднага разбра всичко за нея - казваше се Лилиан, на деветнайсет, идваше от Бруклин, Ирландия, беше се омъжила на седемнайсет, родила, но детето се изгубило в гората по нейна вина, тя се самоубила, но птица - феникс - я върнала на земята, за да довърши делото си и да намери дъщеря си.
А Джилиан беше виждала дъщеря й. Казваше се Габриела, беше едва на три годинки в момента, защото Лилиан една година се беше борила между двата свята, имаше руси къдрици и тъкмо се беше научила да ходи. И Джил я гледаше в своя дворец, защото я беше страх да не й се случи нещо в гората... майчинският й инстинкт над това момиче беше прекалено голям, за да го даде на това момиче, Лилиан, която и без това беше мъртва... Джилиан реши какво ще стори. Ще каже че никога не е виждала дъщеря й, а всъщност ще я отгледа тайно с годеникът си - Томас. Защото тя вече беше сгодена за него... Чакаше кога Лилиан ще попита за дъщеря си - щеше да е скоро. Но тя нямаше да й я даде, не, в никакъв случай. Това дете щеше да отрасне с нея и Томас, да живее в разкош и един ден да стане кралица. Джил беше готова да я защитава до смърт...
- Виждала ли си едно малко русо момиченце в горите наоколо? - попита младата странница с равен, плашещ глас.
- Не. - отговори моментално Джилиан... Момичето се обърна и пак изчезна в мъглата, търсейки безплодно дъщеря си... А Джилиан се прибра с Томас в двореца си, мъчена от мисълта за утрешния ден, ден с Габриела... и ден на агония за Лилиан. Тя заспа, разтърсвана от конвулсии и страхове. Така я завари ослепителното слънце в следващата зимна утрин...
Трета глава още не е съвсем довършена. Надявам се това да ви хареса...
Глава първа
Етропия
Някога съществуваше градче на име Етропия. Уличките му бяха малки, тесни и обвити в мъгла, а къщите - построени някъде трето хилядолетие преди новата ера.
Етропия не се виждаше от пътя. Градът беше обгърнат в мъгла. Младата Джилиан, красиво червенокосо момиче с изумрудени очи и порцеланова кожа живееше тук, откакто се помнеше. И тя, и останалите му обитатели бяха странни. Тя, тъй като беше от фамилията Еванеско, не беше от най-обичаните хора в селището, защото почти всички я смятаха за вещица. Тя общуваше доста по-успешно с животните в гората, отколкото с хората, затова и имаха подозрения за способностите й.
В Етрипоя лятото никога не идваше. От десетилетия слънцето не бе пробивало слоя облаци и мъгла. Поколения наред, хората тук бяха несрещани никога фамилии. Появата на нов човек в града вероятно предвещаваше поредната вековна фамилия тук. Защото който влезеше в Етропия, никога не излизаше. Мъглата поглъщаше и него. Малкото хора, които идваха в града, бяха щастливи. Само след няколко седмици облаците и тишината отнемаха цвета на кожата им, угасяваха блясъкът в очите им, взимаха им всички спомени от нормалния свят и ги правеха поредните странници тук.
Етропия се простираше върху древен град на скандинавски войни. Само това знаеха хората. Нямаха представа в кой държава са(и дали въобще са с някоя, защото по-скоро бяха в друг свят), нито кой е най-близкия град. Там слънцето изгряваше от запад, или поне оттам идваше бледата светлина всяка сутрин. Никой не създаваше приятелства, защото повечето хора нямаха чувства и привързаността към каквото и да било им беше непонятна. Не че бяха глупави, напротив. Но просто се подкрепяше мнението, че чувствата объркват човека. Това мислеше и Джилиан, защото само това й казваха.
В Етропия не валеше дъжд, нито сняг. Хората се придвижваха на коне или с карети, а жените ходеха облечени в тежки рокли с корсет и хиляди дантелки по тях. Това кътче, невидимо за повечето хора, останало в петнадесети век, беше забравено от времето. Нямаше полицейски участък, защото всички се саморазправяха с мечове, лъкове и стрели.
в Етропия топлината, цветовете и слънцето бяха мит. Защото никой не беше имал късмета да усети нито едно от трите. Бятърът беше студен и сух. Улиците бяха кални пътеки, неизвестно откъде разкаляни при липсата на дъжд. Къщите бяха строени преди векове. Отвъд домовете на хората се простираха или безкрайни царевични поля, или мъгла, или гора, която с всяка крачка ставаше все по-непроходима. Гората беше юбимото място на Джилиан. Тя приемаше този град като реалността. Защото не познаваше светът отвъд мъглата.
Точно в един такъв момента, насред гората, заобиколена от вълци, лисици и язовци, в очите на Джил блесна някаква нова нотка. Тя тръсна огнените си къдрици, хвана краищата на роклята си и се изправи. Точно днес беше с една кремаво бяла рокля, стегната здраво със сатенени вързки отзад.
Когато се прибра вкъщи обаче, тя завари ужасна гледка. Майка й, кралицата на това малко градче, тази малка държава, която се казваше Елинор, била отровена сутринта. Не се знаело кой го е сторил. Но се знаеше едно - Джилиан Еванеско беше наследницата на трона на Етропия. Тя не желаеше тази титла, но едва ли някой я питаше... както си беше такава - с венец от бръшлян лъскаво оформена падаща като от фонтан червена коса и кремава рокля, изработена от топъл сатен, тя беше посрещната с лавров венец пред къщата, или по-скоро имението си. После, за своя изненада, чу възторжените викове и тихия плач на хората, докато една графиня не каза:
- Кралицата е мъртва! Да живее кралицата!
Макар и млада и все още не вкусила живота на синята кръв, тази свободна душа, тази горска нимфа знаеше значението на тези думи. Майка й беше мъртва. Сега тя беше кралицата. Сведе скромния си отнесен изумруден поглед към земята, за да сложат прекрасната корона на главата й - фина изработка от сребро, оформена като малки листенца. Джил изглеждаше много благородно и без нея, а с тази тиара вече никой не можеше да се усъмни, че е кралска особа - имаше толкова благороден, толкова възвишен вид, че множеството пред замъка замлъкна. Всички мълчаха - почит към новата кралица и знак на траур заради смъртта на Елинор Еванеско. После някоя от графините обяви:
- Джилиан, дъщеря на Елинор, дъщеря на Лилиан Еванеско, е кралицата на Етропия. Да живее кралицата!
Момичето съвсем се смути. После от устните й неволно се изплъзна една кратка въздишка и тя каза:
- Благодаря на всички ви. Толкова се радвам, че срещам такова топло посрещане. Бих направила всичко за вас. - обърна се тя към населението. Никой не очакваше това, защото никой не беше виждал и чувал за кралица, така мила с населението на страната, която управлява. После обаче всички внезапно се струпаха около нея с ужасени писъци. Изгледът отгоре показваше това, заради което всички се бяха паникьосали.
Младата кралица лежеше безжизнено в кремавата си сатенена рокля, а тиарата леко блестеше на главата й. Венецът от бръшлян беше паднал, очите й бяха затворени. Една възрастна жена, която познаваше момичето, промълви:
- От тиарата е! Някой да свали короната от главата й! - веднага десетина души се спуснаха да изпълнят заръката й. - Короната е магическа. Придала й е сила, каквато човешко същество не е виждало в никой свят, откакто съществува вселената... - съобщи тя с тих глас...
Глава втора
Момичето в бяло
Лоялните граждани на Етропия обичаха Джилиан все повече, макар че тя не очакваше одобрението им - всяка вечер до нощите се мотаеше из града с приятелките си.
Именно една такава нощ, когато в цялата страна беше останала една отворена кръчма по желание на Джил, тя се запозна с Томас. Той беше от местното население, приятно момче, но не от висшето общество. Джилиан обаче въпреки простодушния му характер, виждаше потенциал в него. Смяташе, че има интелект на достаъчно високо ниво, стига да се измъкне от най-ниските части на населението. Той беше с черна дълга до раменете коса, сребърни на цвят очи и наистина с доста висок ръст. Тя веднага го хареса и го покани да отседне у тях, така де, докато дойде сутринта и му е по-лесно да се прибере, вметна тя дискретно. Дори планираше да му каже това, заради което в този средновековен свят може би биха я изгорили на клада, макар че беше кралица. Или поне така си мислеше тя.
Защото Джилиан Еванеско беше вещица.
Една нощ, един месец по-късно, когато тя си тръгна с него и с приятелките си от странноприемницата, все така весела, закачливо натроена, се случи нещо странно.
Тогава видяха едно странно на вид момиче. Имаше дълга черна коса и беше облечена в дълга до земята бяла рокля. Никой не я познаваше, макар че в Етропия повечето хора знаеха имената си и се познаваха откакто се помнят. Джилиан се приближи и попита с леко разтревожен глас:
- Откъде си ти? - камбанените звънчета в тона й бяха леко разтревожени.
Момичето не отговори. Погледна я безизразно с големите си черни очи, сливащи се с нощта. Тогава всички видяха лицето й истински - черни линии се стичаха от очите й по бузите, а устните й бяха яркочервени. Всеки човек, която живее в двайсет и първи век ще има само едно доста практично хрумване по въпроса - че грима й доста се е поразмазал. Но и това не беше така. Тя просто беше мъртва.
И Джилиан го осъзна, защото заради короната вече имае допълнителна сетивност, разбира се. И въпреки това беше шокиращо. Тя само докосна ръката на новодошлата и веднага разбра всичко за нея - казваше се Лилиан, на деветнайсет, идваше от Бруклин, Ирландия, беше се омъжила на седемнайсет, родила, но детето се изгубило в гората по нейна вина, тя се самоубила, но птица - феникс - я върнала на земята, за да довърши делото си и да намери дъщеря си.
А Джилиан беше виждала дъщеря й. Казваше се Габриела, беше едва на три годинки в момента, защото Лилиан една година се беше борила между двата свята, имаше руси къдрици и тъкмо се беше научила да ходи. И Джил я гледаше в своя дворец, защото я беше страх да не й се случи нещо в гората... майчинският й инстинкт над това момиче беше прекалено голям, за да го даде на това момиче, Лилиан, която и без това беше мъртва... Джилиан реши какво ще стори. Ще каже че никога не е виждала дъщеря й, а всъщност ще я отгледа тайно с годеникът си - Томас. Защото тя вече беше сгодена за него... Чакаше кога Лилиан ще попита за дъщеря си - щеше да е скоро. Но тя нямаше да й я даде, не, в никакъв случай. Това дете щеше да отрасне с нея и Томас, да живее в разкош и един ден да стане кралица. Джил беше готова да я защитава до смърт...
- Виждала ли си едно малко русо момиченце в горите наоколо? - попита младата странница с равен, плашещ глас.
- Не. - отговори моментално Джилиан... Момичето се обърна и пак изчезна в мъглата, търсейки безплодно дъщеря си... А Джилиан се прибра с Томас в двореца си, мъчена от мисълта за утрешния ден, ден с Габриела... и ден на агония за Лилиан. Тя заспа, разтърсвана от конвулсии и страхове. Така я завари ослепителното слънце в следващата зимна утрин...
Трета глава още не е съвсем довършена. Надявам се това да ви хареса...
